И нека поговорим за близките...

Днешния пост няма да бъде с фокус върху болните от това заболяване, а за техните близки.

Мисля, че е важно някой да прояви интерес и към тях и какво означава за тях ежедневната подкрепа и борба.

И тъй като аз също съм от тази група хора искам да ви споделя, че не е никак лесно.

Според мен най-голямата борба е с апатията и липсата на мотивация и борбеност от страна на нашите близки.

Да, напълно разбирам, че е част от заболяването, поради ниските нива на допамин, но това не означава, че трябва да спираме да се опитваме и да правим всичко възможно.

Всеки ден се събуждам с идеята да преобърна света, за да споделя колко е важно ежедневното движение и физически усилия, за да съхраним мускулатурата, равновесието си и физическата си активност при Паркинсон и си лягам разочарована, че фокуса е само върху лекарствата. Не казвам, че те не са много важни за управлението на заболяването, но не са панацея и не решават всичките ни проблеми, нито ще съхранят мускулите ни без физически натоварвания, нито мозъка ни без ментална провокация и стимул.

Близките.... те искат да помогнат с всичко, което могат, за да запазят човека до себе си на всяка цена. Но ... най-болезнено е, когато той не иска да се съхрани и ежедневно проявява неуважение към себе си като не спазва подходящия начин на живот, за да бъде по-здрав за дълго време.

Разбира се срещат се и други хора, които не спират да полагат усилия и това може само да ме радва и да бъдат светъл пример за другите. Да вдъхновяват всички ни с желанието и ентусиазма! Благодаря ви, че ви има!

Последно искам да кажа, моля грижете се за вас, така както бихте се грижили за нас, ако бяхме в това положение!