За неограничените възможности и пътя "камино де Сантияго"

Днес ще си поговорим за силата на човешката воля, за неограничените възможности, мотивицатията и любовта. Ще ви разкажа за моя герой, моя пример и моя мотиватор да започна да се обучавам с LSVT BIG и да направя този сайт, а именно моя баща.

Както може би забелязахте от известно време не съм качвала нови постове и причината беше, че се подготвяхме за едно дълго и предизвикателно приключение, пътят на Сантияго де Компостела.

Този път е дълъг 800 км, прекосява Северна Испания като крайна точка е катедралата в Сантияго. Извървя се пеша, с колело, на магаре или на кон, или поне за успешно преминат път се признават само тези "транспортни средства":).

Моето семейство почти всяка година изминава малък отрязък от пътя от 100-200 км пеша, както и 2024 останахме верни на себе си и го направихме, макар и със скромен общ километраж от 120 км. Тази година обаче се спряхме на португалския път като започнахме от един невероятен град Виана де Кастело в Португалия и завършихме с Родондела в Испания.

Защо пътят е толкова важен ?

"Камино" носи силно магнетично и поклоническо значение, той е място за споделени мигове с невероятни хора, за приказни открития и за вълшебства, вълшебства, които често не забелязваме и не оценяваме, като големите усмивки, подадената ръка в нужда, силата на човешкия дух и борбеност. Той е място за споделяне на житейски пътеки и уроци с непознати, които изненадващо се превръщат в приятели за секунди. Пътят на споделянето.

Като всяка друга година и моя баща сподели пътя си редом до мен и моето семейство. Всеки ден той вървеше между 12-20 км пеша и макар, че последните стъпки му бяха най-трудни, не се отказваше, а продължаваше напред.

Някои от вас ще си кажат "Какво пък толкова и аз мога"?

Разбира се всеки може, стига да поиска и да е в добра кондиция, но когато си диагностициран със заболяването на Паркинсон повече от 5 г , е доста голямо предизвикателсто.

Дали му беше лесно .......?

Съмнявам се, особено във финалните участъци от пътя, но не се отказа, не спря и не се предаде. И тук е моментът, в който искам да споделя, че личната мотивация, желание и борбеност са най-важни. Не се отказвайте да се борите, не изпадайте в апатия и депресия, защото за жалост често се случва при това заболяване поради ниските нива на допамин, защото без желание за промяна, тя няма как да настъпи. В следващата статия ще ви разкажа малко повече за апатията и нейното значение за протичането и прогресията на болестта.

Но в тази ще кажа само Ултрея! - "Продължавайте напред!"