Диагноза - Паркинсон За силата на една невероятна жена, на която искрено се възхищавам...

Скъпи приятели и читатели, по-долу ще ви цитирам имейла на една огнена дама, с която живота ме срещна и с която работих. Нямам думи да опиша силата, борбеността и мотивацията на тази прекрасна жена, която озарява всичко около себе си като се усмихне. Качвам нейното писмо тук по нейна молба. Не го правя за самореклама, а от уважение към нейното желание да сподели информация с вас. Надявам се, че ще има възможност да направим и една нейна колонка, в която вярвам може да сподели много и да ви зарази с ентусиазма и борбеността си.

От съображения за сигурност и защита на личните данни, нейното име е сменено с Поли.

Благодаря ти, Поли за прекрасните думи, за желанието и труда ти!

Писмото на Поли

"ДИАГНОЗА - ПАРКИНСОН

Когато разбрах

каква е моята диагноза,

беше много рано

за всякаква прогноза.

Бях далече

от всичките етапи,

симптомите стояха

като на плакати.

И заживях спокойно

години наред, като

гледах само напред.

Появиха се нови симптоми,

от старите, някой се скриха,

но аз знам, че чакат момента,

когато ще се завърнат отново

при мен в апартамента.

Аз съм Поли. На 75 години съм. Пиша стихове и разкази. Години наред редях пъзели, обикновено с по 1500, 2000, 3000 елемента.Наредила съм над 100 пъзела. След като ги поставях в рамки ги подарявах на мои приятели, или просто на хора, които обичат пъзелите. От две години насам,

приоритета ми е писането на стихове и разкази. Имам написани около 500 заглавия на различни теми.

Но да започна от начало. Не, по-добре е да обясня защо пиша всичко това. Единствена ми цел е, ако мога да помогна с това, което ще разкажа на болните от Паркинсон. Аз самата живея с тази болест почти 15 години. Бях диагностицирана с болестта на Поркинсон през януари 2011 година. В първият момент изпитах чувството, като че ли ме затварят в клетка, от която излизане няма. А аз бях на 60 години и не ми се искаше някаква диагноза да ми отнеме свободата. Но това чувство скоро премина, защото първите години от болестта човек не се чувства така обсебен от нея, тъй като симптомите не са толкова много и толкова потискащи. При мен се промени почерка, загубих обоняние, имах тремор на дясната ръка, който ме притесняваше 6-7 години и изведнъж изчезна. Това беше нещо необичайно и необяснимо, но при това заболяване изненадите при всеки болен често са различни.

В началото симптомите са по-малко и не толкова травмиращи. На човек, болен от Паркинсон в началния период от първите 4-5 години, не му се налага да се чувства инвалид. Трябва да се съобразява с някой неща, но не толкова много, и той не е принуден да отделямного време, за да се чувства като здравите хора. Но болестта става все по-тежка с течение на времето и иска от болния все повече да се съобразява с нея, все повече да бъде зависим от симптомите, които започват да пречат на нормалния живот на човека. Аз нямам тремор, но имам симптом, които много ми усложнява живота. Това е т.нар. замръзване, при което в даден момент аз спирам да се движа, защото просто не мога да направя дори крачка. Освен лекарствата, който взимам, посетих болница за рехабилитация, където престоях един месец. Ефект почти нямаше. Аз продължих да търся начин да подобря ежедневието си и използвах прочетеното или чуто от тук, от там снадеждата, че ще намеря нещо, което да ми помогне.

Аз знам, че болестта практически е нелечима, по-скоро болният търси начин да се пребори със симптомите, увеличавайки възможността да извършва елементарни битови дейности. Но аз продължих да търся помощ и за моя радост я намерих в лицето на Вера Велинова, която

е единственият LSVT BIG сертифициран терапевт в България и завърших курс LSVT BIG двигателна програма.

Този път късметът бе на моя страна.

Препоръчвам на всеки с болестта на Паркинсон да се свърже с Вера, защото: В края на курса се чуствах по-добре. По-често бях в по добро настроение, вървях по-смело, по-малко се страхувах и по-малко мислех негативно, и имах вид на човек без сериозни проблеми, изглеждах някак си по-

доволна от живота си. Научих много конкретни неща, с които си помагам в ежедневието, когато симптома „замръзване” ми пречи да живея по-добре.

Стана това, което Вера ми обеща в началото. Няма да забравя думите, с които тя започна. „Аз няма да те излекувам от болестта, но моята цел е да ти бъде по- лесно в ежедневието, използвайки това, което ще научиш тук”.

Всеки ден по много пъти си спомням какво ми е казвала и заедно с упражненията, които трябва да правя, аз често се обръщам към Вера в мислите си.

За да се случи всичко това заслугата е на Вера, защото освен професионалист, тя е и чудесен човек, сякаш е родена, за да помага на болните."